Нима Градът като непрестанно разрастващ се, жив организъм не примирява в своята дихотомна плът противоречията на миналото и бъдещето, на грозното и красивото, на това, което определяме като историческо и културно наследство, като изкуство и това, което заклеймяваме като субкултура и кич?  

Не е мое откритие, че ядро на детската познавателна дейност са неговите, въображение, чувства, игри и стремеж към творчество. Именно в „изкуството”, което създава детето, ненакърнени от предубеждения и условности, могат да се видят реакциите и отношението му към всичко, което го вълнува и обгражда. То е образ на разбирането му за същността на живота, природата и човека, на отвлечените понятия и взаимоотношения в неговата социална, културна и природна среда. Ето защо е жалко, когато тази детска дарба се разпилява и губи безвъзвратно, а както всички знаем няма нищо по-бедно и бездуховно от охладнелия към изкуството човек.

Какво може да съхрани в детето жив импулса за творчество и интереса му към всички форми на израз, от които зависи израстването му като естетически зряла и духовна личност? Какво може да се направи, за да се задържи нуждата от общуване с и чрез изкуството през всички етапи, съпътстващи развитието на човека? Отговорът, разбира се, не трябва да се търси само в рамките на училището, на кабинета по изобразително изкуство, не дори само в институциите на изкуството или в границите на семейната среда, а преди всичко в съзвучието и съгласуването на техните действия и отношение към проблема за възпитанието чрез и в изкуство.

За съжаление действителността не отговаря на много от очакванията ни, свързани с този проблем. Свидетели сме на едно отчуждено и студено съвремие, където човешките взаимоотношения и стремежи се определят от приоритетите на едно заслепено от ежедневните си нужди и препускащо към своето “по-добро бъдеще” общество. Това обяснява причината, поради която на този етап можем да търсим разрешаването на проблемите, свързани с формирането и развиването на естетическото отношение към действителността, природата и изкуството, извън рамките на изконните институции като семейство, училище и познатите ни образователните системи.  

Градът, като динамичен и многопластов образ на обгръщащата ни културна и социална среда, с всички недостатъци и проблеми на съвременното общество, днес има това преимущество да формира и възпитава. Всеизвестна истина е, че референтната среда на приятелския кръг до голяма степен диктува поведението и вкусовете на новото поколение и на тази сила трудно могат да противостоят семейството и институциите. В противоречивата и доста скандална групово-социализационната теория на американската психоложка Джудит Харис се застъпва контра-интуитивната идея, че „социализацията на децата не се осъществява главно от техните родители, а от групите на връстниците”. Тя не отрича влиянието на родителите върху поведението и личностните особености на децата си, а по-скоро настоява, че влиянието им е ограничено до семейния контекст – извън семейството децата гъвкаво се адаптират към изискванията на съответните групи, в които попадат – особено към тези на връстниците[1]. А кръгът на връстниците, благодарение на новите, лесно достъпни технологии и комуникационни канали, чудовищно се разрасна, надскачайки всички възможни ограничения в това число географски и морални. Виртуалното интернет пространство и новите технологии напълно изместиха реалните пространства, училищния двор, улицата и пейката в парка.

Градът престана да съществува като мрежа от улици, като средище, в което хората срещат и разминават своите посоки на движение. Трансформиран от новите измерения на виртуалната социална мрежа, той се разпадна на отделни отправни точки (локации) и направления, в които се проектират напълно нови съдържания. Ярките, наситени с динамична информация градски пластове, въздействащи едновременно върху всички сетива, неизменно рефлектират върху формирането на визуалната култура на следващото поколение. Ето защо за идващите след нас дигиталната и мултисензорна култура, предопределена от експанзията на новите медии, ще диктува посоката на развитие на сетивата, на нагледно-образното, понятийното и абстрактно-логичното мислене. Несъмнено за тях визуалното мислене, доминирано от мултимедийните средства и виртуалните измерения на разрастващия се свят ще изместят познатите ни от илюстрованите книжки средства и канали за формиране на образните представи и понятия. Дигиталната култура, безспорно има предимството да говори езика на новото поколение.  

Дигиталните технологии трансформират много традиционни дейности, свързани с визуалните и синтетичните изкуства, в създаването на които навлизат много нови форми като интернет изкуство, дигитално инсталационно изкуство, виртуална реалност и мн. др.[2] Но не трябва да забравяме, че макар и коренно да са се променили изразните средства и технологиите, природата на създаване на художествената творба остава непроменена.[3]  

Кодирането и овладяването на знанията и уменията, свързани с предметните, пространствените действия и визуалната култура ще се определят от степента на развитие на новите медии и технологии. Но дали съвременната епоха не повтаря в друго измерение познатият ренесансов модел, в който изкуството до голяма степен е наука, а науката – изкуство? Ние, боравещи с категории, определяни като непреходни от една страна и от друга – винаги диктувани от естетическите възгледи и идеали на всяко следващо поколение, сме длъжни да приобщаваме, да изкушаваме, да бъдем разбрани, да се самоизясним. Вярвам, че именно преосмислянето на представата за изкуството, като практически насочено към  формирането на нравствени, естетически и творчески качества на детето, е правилният път към естественото му вписване в сложния взаимосвързан организъм: зрител – автор – творба.

Абстракт на нашата дейност: да изкушим деца на различна възраст (предучилищна, начална, средна и гимназиална) т.е. следващото, идно поколение да сподели с нас естетическото преживяване на Града. 

Пример: Мястото и ролята на изкуството се определят като решаващи за приобщаването на личността към националните и общочовешките художествени ценности. Приобщаване, от което изцяло зависи какво отношение ще има в бъдеще зрелият човек към изкуството, към неговите проблеми и участието му в живота. Времето, отделено за изучаване на изобразителното изкуство в годишното разпределение на предметите от програмата намалява от 2 часа седмично в първи (62 часа годишно), трети (64 часа годишно), пети (68 часа годишно)  и шести клас (68 часа годишно) до 1,5 часа седмично във втори (48 часа годишно), четвърти (48 часа годишно), седми (51 часа годишно)  и осми клас (51 часа годишно), би трябвало да е достатъчно за разгръщането на естетическите, творческите и емоционалните изяви на детето.[4]

Но дали това е така, дали отделеното време отговаря на реалното пространство, което заема изкуството в нашия живот? Дали е възможно от съвременна гледна точка, да се допуска, че естетическото възпитание и художествената култура и ценности могат да бъдат обект на самообразоване?

Този проблем не може да бъде разрешен само от преподавателя по изобразително изкуство, от образователната система или дори, от която и да е утвърдена институция на изкуството и не трябва да бъде премълчаван и избягван. Този проблем има социални и морални измерения. Това, което е във възможностите на всеки един от нас е волята да се насити градската среда с пълноценни за детето естетически преживявания, които да обогатят и стимулират неговото въображение, а защо не и да го въвлекат в самия творчески процес. Ето защо наша основна цел е не търсенето на приемливи отговори, а напротив, задаването на правилните въпроси, които биха поставили под съмнение добре работещите и изпитани в практиката средства и утвърдените форми, в които се вмества представата ни за градска среда, културно и историческо наследство и съвременно изкуство.