началото на месец август на автогарата на Стара Загора се откри българо-полски проект, озаглавен „Безплатен билет”. Той посреща и изпраща пътниците, преминаващи през това емблематично място, до края на лятото. През последните години се наблюдава процес на включване на нови алтернативни пространства за културни практики в търсене на контакт с публиката и тази изложба е доказателство за това. Раздвижването в артистичните среди извън столицата благоприятства представянето на качествено съвременно изкуство на различни места, което обаче често остава малко известно извън региона, поради липса на критическа рефлексия. Проектът на кураторите на изложбата Искра Иванова, Йоанна Тиеле и Атанас Тотляков представя творби на млади и изявени български и полски художници. Авторите са обединнени от общата тема за пътуването в различни посоки, а резултатите са различни при участниците Искра Иванова, Атанас Тотляков, Трифон Калфов, Красимир Карабаджаков, Илиян Лалев, Йоанна Тиеле, Артур Хжановски, Юстъна Якубовска, Доминика Вайберг, Алиця Рънкиевич, Мацией Зданович, Катажъна Майснер, Елинор Вусер, които представят работите си като дигитален печат и инсталации.
Произведението „Билет???” на Атанас Тотляков е композиция, създадена на колажен принцип и впоследствие принтирана дигитално. Всичко започва с една изненада – случайно намерен забравен билет от минало пътуване. Авторът трябва да напрегне паметта си, за да си спомни за къде е пътувал, с каква цел. Затруднението идва от изминалото време, от механичните повреди, от мастиленото петно, които са заличили наименованието на крайната спирка. Тук акцентът е поставен върху мисловното възстановяване на отминалите събития и в способностите на човешката памет при толкова загуби да възстанови отминали събития. Творбата е свързана с личността на автора, но подобно на него много хора изпитват същите затруднения да разбират миналото си. Мисълта се връща към преживяното и събужда далеч отиващи асоциации за пътуване без да е ясна нито целта, нито къде е краят на пътя. Това се случва на всички нас, със съгласие, но под жесток контрол и правила, които са приети от обществото. За това подсещат трите въпросителни в заглавието. Илиян Лалев участва в изложбата с три произведения. „Канализиране на енергията” представлява принтирана върху винил фотография на воден праг, поставена над реален улук на терасата на автогарата. По този начин водата се излива навън към земната повърхност като символ на необуздана енергия, сила, мощ, докато отвеждането й по „каналния ред” е метафора на случващото се, по-скоро на неслучващото се – на излъганите надежди и несбъднатите мечти на пропиляната енергия в нескончаемия ни „преход”.
В този смисъл трябва да се разбира и фотографията на легендарния писоар, наречен „Фонтан” на Марсел Дюшан, станал отдавна експонат в пресижни галерии. Лалев го връща обратно в контекста на истинското му предназначение – в обществената тоалетна на гарата. Това трябва да направят и всички зрители, връщайки се към собствения си „контекст”, към нормалността. Той завършва представянето си с винилен транспарант със значителни размери – „Artgara- Stara Zagora”. Вижда се, че е променил фонетично наименованието и автогара е станала artgara – един жест към домакините, направили възможно това културно събитие.
В творбата на Трифон Калфов „Няма пътници в космическия кораб „Земя” никой не е обикновен пасажер, всеки е член на екипажа – едно абсурдно положение. Иронията става ясна от измислената от автора несъществуваща азбука, основана на жестомимични знаци, под които в началото се чете „няма” – две разгърнати длани, а в края те се свиват – „всеки е член на екипажа”. Това е една илюзия, че сами управляваме живота си, докато повечето от нас са пасивни до края на живота си – истината е, че самолетът е пълен с объркани пътници, които не умеят да общуват помежду си.
Сложно е изпълнила задачата си и Искра Иванова. Тя се интересува от процеса chech-in, който предхожда пътуването на летищата, но в нейния случай пътникът е „яйце”. То също е получило бордната си карта с код, на който са обозначени данни от клетъчно ниво, до страната, от която тръгва. Не е известно дали те ще му позволят пътуването да се състои, отговорът е в данните на кода. Ако не е възможно, тогава ще бъде продадено на пазара, но и там всеки купувач ще се интересува какъв е неговият произход. Тази шега открехва безброй тълкувания.
При полските участници проблемът да пътуват или не е отпаднал, но съществува друг – с какъв багаж да тръгнат. Това занимава Доминика Вайберг, а след нея и летищните власти, които бдят да няма нещо, което надхвърля ограниченията. Експонираната творба представлява дигитално изображение на съдържанието на багажа, което носи информация за самата нея, за личните й нагласи, знания, интереси. Според авторката именно тази информация може да се окаже прекомерна тежест, да се счита за свръхбагаж и да подлежи на санкциониране. Тя е озаглавила творбата си „Свръхбагаж”. Винаги и навсякъде има ограничения, но от това не следва, че трябва да се откажем от пътуването заради всякакъв натиск, който може и да не е репресивен, но е ограничителен.
Извън сюжета, разтълкувайки го лично, си мислим за ония интимни и лични потребности, без които не можем и които ще направят по-съдържателна собствената ни личност.
Мацией Зданович вече пътува с творбата си „Soundscape. II. Лодз-Колушки (пътешествия 2012-2013)”. За него то е станало рутинно и за да не е досадно се е заинтересувал от детайлите, напр. регистрира и визуализира звуци от заобикалящата го среда. Резултатът е цифрови записи (аудио и видео), докато пътува с влак между Лодз (работното място) и Колушки (неговия дом). Той ги представя в дигитална последователност на фотографии, направени по време на движението на влака. Наслагани на себе си и разтегнати, снимките губят детайли и изобразителността им се слива в градация от сиво в едно оптично впечатлание. Това според автора е отражение на способността на човешката памет, внимание, възприятие в движение. Едно доста скромно постижение с което трябва да живеем докато сами се движим например на улицата, където също има шум, всякакви звуци и човешки гласове.
Един принтиран транспарант с надпис „Explore” (Опознай) на Юстъна Якубовска трудно може да бъде сбъркан с реклами, каквито има на всяка гара. Надписът е на три езика: английски, полски, български, но би могъл да бъде на всички съществуващи езици, защото е призив хората да бъдат проницателни, чувствителни, смели, защото им предстои пътуване към самите себе си, най-дългия и труден път. „Оглеждането” е в самите тях в търсене на идентичност, отвъд клишетата и стандартите, задавани от всекидневието, манипулирано с изобилие от митове и илюзии. Как да се постигне авторката не казва, всеки трябва да намери път към себе си и да еманципира собственото си „аз” с дух и обособяване.
Така стигаме до „Карта на спомените” на Йоанна Тиеле. Тук също акцентът е поставен върху пътуването, при което всеки е непрекъснато стимулиран от визуални и емоционални изживявания. Натрупани в паметта, те започват да се преобразяват – едни се размиват, други частично изчезват, а трети обратно – стават по-ярки. По този начин в съзнанието ни се оформя карта/схема на спомените, която определя значимостта на запаметените фрагменти. Това е съдържанието на нашия мисловен и емоционален живот и отчасти дава отговор на въпроса как всеки да разбира света и какво да цени в себе си. Изборът, който прави съзнанието, запазвайки едно и отхвърляйки друго е маркер, който подсказва с какво да се живее – със собствени интереси, нрави, съдържание, дух. Това позволява да възприемаме света, да го определяме, да се осъзнават чувствата и да се изразяват, да се съгласуват идеите с постъпките, работата с говоренето, мисленето с живеенето и да се организира хаоса, в който всички са потопени.
Всички анализирани творби са съобразени с основната идея и носят ясни послания. Прави впечатление, че има известна близост в интерпретацията на темата при полските автори, но същото се забелязва и при българските им колеги и съпоставяйки ги, откриваме известни различия. При поляците пътуването се превръща в огледало на индивидуалните преживявания, представяйки ги символично. Това е отегляне в частната сфера след бурното обществено обновление. Подобно обновление у нас по много причини не се осъществи; българите автори смятат, че ние все още само оцеляваме и не остава време за проумяване на самите себе си и на света. Затова са и многото питания, съжалението за изгубените възможности, самозаблудите, ирониите, нахлули в творбите на българските художници.
Безспорна е решителността и непогрешимата художествена увереност на тези творци. В творбите им има истина, като отклик на едно поръчение, поставено пред съвременните творци в качеството им на художници – да придружат „пътниците” по трудния път към самите себе си, като им вдъхнат смелост да се справят с проблемите.