Връзката визуално-тактилно-вербално е предмет на проучване в проект „Точка на Контакт”, включващ творчески експерименти, артистични и изследователски практики (виж: Totlyakov, At., Point of Contact, http://ruf-award.org/gaudenz-b-ruf/beneficiaries/bp_38/). Проектът е реализиран в няколко етапа през 2012 – 2013 г. Първоначално възниква като идея за авторска художествена инсталация, подкрепена от Гауденц Б. Руф „Награда за ново българско изкуство” (автор Атанас Тотляков). В периода на изпълнение на първоначалния замисъл е сформирана група за проучването на реакциите на публиката. Идеята е да се създаде ситуация, в която, чрез целенасочена артистична провокация на усещането за допир, човек да насочи поглед „навътре”, към собствените си мисли и чувства. В инсталацията са използвани както визуални, така и тактилни елементи, обобщени в следните групи: -визуални: осветено и затъмнено пространство, черен обект от дърво, черен плат, цветен дигитален принт върху платно, акрил; – тактилни- (усещане за температура на околната среда, усещане за допир, усещане за движение на тялото), гладка и гравирана повърхност, твърди предмети и мек плат, разлика в температурата на обособените от инсталацията пространства.
Основен елемент на проекта е създаването на обект от дърво, представляващ петостенна кутия с размери на стените 70 см. / 16 см. / 68 см. / 16 см. / 70 см и височина 19 см. Вътрешното пространство е разделено на две части. От два отвора в предната част на кутията се достига до тънка преграда със специфична форма и релефна повърхност. Чрез чувствителността на върховете на пръстите се изследва ниския релеф постигнат чрез гравиране. Релефните изпъкнали и вдлъбнати форми водят до малък отвор, в който пръстите на двете ръце могат да се срещнат. Планираният ефект е докосващият обекта да получи усещането за среща със собственото си тяло, за среща със себе си. Съпоставка на различните повърхности чрез допир:
Външната и вътрешна повърхност на дървената кутия е твърда и гладко полирана. Тънката преграда е двустранно релефна и относително еластична.
Дървената кутия е поставена на височина 90 см. от повърхността на терена. Тя е ситуирана в напълно тъмно пространство. Затъмняването се осъществява чрез черен плат и система от въжета за окачване. Обособената тъмна част е оформена като тесен коридор, достигащ до тактилната кутия. Двете части на инсталацията – осветена и неосветена имат разлика и в температурата на въздуха. Представянето на инсталацията през месец февруари дава естествена среда за усещане на студ. По този начин осветеното пространство е без отопление, а затъмненото топло. Това се постига с включването на малък отоплителен уред в тъмната част до тактилната кутия.
До тъмният коридор се достига през осветеното и студено пространство на галерията. В осветената част е изложен принт на платно с размери 200 см. / 70 см. Принтът показва многократно увеличено изображение на еластичния и гравиран елемент, намиращ се във вътрешността на кутията.
В плана за дейности на проект „Point of contact” са осъществени тестове на тактилната кутията за ергономичност и стабилност спрямо човешкото тяло. За целта е изработен макет на обекта и е организирана група за проучване на реакциите на публиката в състав: Деян Боев, Деница Милушева, Димитър Терзиев, Кирил Георгиев, Мила Петрова – студенти втори курс от специалност Скулптура, ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий”. По-късно се присъединява и Искра Иванова, трети курс от същата специалност. Уточнени са условията на експеримента, който е проведен като публично събитие – творческа работилница за тактилно изкуство в Клуб за културни инициативи „Таралеж”, Велико Търново през месец ноември 2012 г. Екипът си поставя за цел да изследва движението на ръцете в тактилната кутия, времето за достигане до мястото на отвора, както и секторите, в които публиката спира движението най-често и отделя по-голямо внимание. Макетът представлява пано с нисък релеф, отговарящ на точните размери на тактилната кутия. Преградите в нея са трансформирани в детайли с височина между 5 мм и 15 мм. Всеки участник в експеримента разполага с два еднакви черни маркера. Участниците са със завързани очи и достигат до поставения хоризонтално макет с помощта на асистент. В условието на задачата е да се изследва повърхността само с върховете на черните маркери. Ниските прегради не позволяват преминаването на маркера в поле, което в действителният обект е отделено с вертикална преграда. За да се различат следите от включващите се участници, е измислена серия от 13 графични символа, които се добавят към линиите на всеки. Последователността е следната: вербално представяне на условията; доброволец от публиката застава на дистанция 4 метра от мястото за работа; двама асистенти завързват очите му и го придружават до масата, върху която се намира макета, помагат му да седне; в ръцете му се поставят два еднакви маркера (от значение е еднаквостта на докосвания обект с лява и дясна ръка); доброволецът – участник движи маркерите направляван от усещането за допир, натиск и вибрация; зрението е изключено като средство за контрол; времето за работа се определя от самия участник; след приключване той сваля превръзката, а асистенти от екипа на експеримента нанасят предварително избран графичен знак по дължината на цялата линия; процесът се повтаря с нов доброволец.
От проведения експеримент са направени изводи, които се отнасят главно към когнитивните процеси на публиката и способността за възприемане на конкретния обект. Първият извод е свързан с представите за време и пространство. В ситуация на изолиране на зрението като средство за контрол, представите за време и пространство са силно променени. Участниците споделят, че тяхната представа за времето в което са работили върху повърхността на макета е много продължително, а пространството, което обхващат, е голямо В действителност, най-продължителната работа със завързани очи не надвишава две минути, а разстоянието е около 50 сантиметра. Доброволците определят това като усещане за „сгъстяване”, много по-голямо напрежение, дори тревожност, но също така като вид танц и любопитство към собствените си реакции. Въпреки посоката зададена от релефните прегради, много от доброволците движат ръцете си в първата трета на макета. Там е и най-голямото насищане със следи от черните маркери. В останалата част следите са относително равномерни и много от участниците достигат до мястото, в което лявата и дясната ръка могат да се срещнат. В реалната тактилна кутия има още един фактор, който влияе на възможността за достигане на това място. В макета е пренебрегнато третото измерение- височината, докато в кутията точката на контакт е на около 7 сантиметра по вертикала. Експериментът потвърждава, че чувствителността към дадена динамика изисква някои предварителни перцептивни и двигателни нагласи.
Продължението на експеримента „Point of contact” е осъществено на 15.02.2013, по време на представянето на финалната инсталация на проекта. Публиката, присъстваща на събитието е с различна подготовка за възприемане на обекта чрез допир. Състои се от хора, включили се в творческата работилница за тактилно изкуство и от такива, които за първи път се запознават с идеята. В тъмна стая влизат хора без придружител и се предвижват самостоятелно, за да достигнат и докоснат основния тактилен обект – кутията от дърво с вътрешно пространство, отговарящо на сгънати в лактите ръце. Преживяванията на публиката са документирани с видеокамера, проведени са интервюта с въпроси за личното преживяване от чувството за допир, предвижването в тъмното пространство и времето прекарано в изолирана среда. Отговорите варират от откровена изненада, до очаквани анализи, от отказ за споделяне до задълбочено самонаблюдение. Няколко души споделят усещането си за промяна в температурата в обособеното тъмно място, други си представят конструкцията на обекта, трети са затруднени да достигнат до тактилната кутия, затова опитват отново, след като разговарят с такива, които са изпитали пътя до мястото. Личните реакции са документирани от екипа за наблюдение на публиката. Една от посетителките споделя:
„Поставих ръцете си в отворите на предмета и следвайки стените почувствах грапавини, линии, разнообразни форми, които си поставих за цел да изследвам. Вглъбена и изгубена в тези линии и грапавини изведнъж усетих различна материя, която няма нищо общо с материала, който изследвах до този момент. Беше нещо меко, гладко, топло и непознато. Това чувство продължи за секунди, в които дори извиках от уплаха и притеснение, какво ли е това което докосвам … в следващия момент осъзнах, че всъщност съм допряла пръстите си през дупки нарочно издълбани в предмета. Бях изключително изненадана, че не съм познала себе си, собственото си тяло, собствените си ръце, с които докосвам всеки ден. Изживяването за мен беше силно и много полезно. Запознах се със себе си по нов, доста интересен и изненадващ начин.”
Една част от интервюираните изграждат във въображението си представа, свързана с визуалното: „В един момент застиваш и се опитваш да изградиш образ от допира.”
Други се отдават изцяло на тактилните усещания:
„Нямаш представа къде се намираш и какво точно трябва да направиш, но и не те интересува, защото се чувстваш като в сън, оставяш се на въображението да те води. Момента в които се докоснах до релефа ме заинтригува и започнах да се „заигравам”, като го докосвах с различните части на дланта. А когато докоснах пръстите си, се изненадах, макар и да знаех за този момент.”
Както и в първия експеримент, се споделят впечатления от чувството за време и пространство:
„Чувството за време и пространство се променя, времето спира. Чувстваш се като изгубен и можеш да се ориентираш единствено чрез допира. Макар да се чуват гласовете на хората отвъд завесата, чувството е, че си на съвсем друго място. Чувстваш топлината на пръстите си, но ги чувстваш като чужди.”
В много от отговорите са използвани изрази като „странно” и „объркано”:
„Много е интересно как човек се обърква и смесва сетивата си. Съвсем дезориентиран и притеснен от това, което ме очаква, се стреснах, когато си пипнах пръстите. В началото дори не разбрах, че докосвам себе си.”
„Много беше странно. Не очаквах да пипна пръстите си, разбрах, че пипам тях, но беше … странно, не мога да го обясня.”
В някои от посетителите е породено чувство за страх:
„Не бръкнах много на вътре, защото ме беше страх какво ме очаква там. През цялото време си мислех, че вътре ще има нещо гнусно и просто се отказах да си пъхна ръцете по-навътре.”
„Много беше страшно и тъмно и през цялото време си представях някакви отблъскващи предмети … не посмях да си пъхна ръцете вътре.”

На базата на реализираните експерименти, членовете на сформираната група за изследване на проблема, преосмислят позицията си от наблюдатели в творци, генериращи нови идеи, съответстващи на взаимодействието между зрението и осезанието във възприемането на произведения на изкуството.