Единственият начин творец, живеещ в икономически бедна страна да бъде щастлив е да се откаже от творчеството си!

Развитието на изкуството е свързано със социалните и икономически фактори на средата. Тази истина е известна и на творците в икономически слаби региони, които въпреки очевидното са поели по пътя на активното творчество. Подобен акт на „безумна” упоритост води до тежки депресии и финансово състояние, което можем да определим като бедност. Заобиколен от хора без естетически потребности, творецът е длъжен да търси увереност за значимостта на творчеството си само в кръга на себеподобните. По този начин артистът се самоизолира и попада в спиралата на общественото отрицание – често е питан дали няма психиатрична диагноза. Въпреки възгледите за изкуство, издигнато над масовата култура и кича, съвременният творец, позициониран в бедна страна е принуден да изпълнява поръчки на възложители, които нямат ни най-малка представа от естетика. Това могат да бъдат както частни лица, така и институции, които имат в названието си термините „Култура” и „Изкуство”. Разбира се, споменатите институции се управляват от политическа администрация без нужната подготовка. Казано с други думи, културата и изкуството в бедни страни са параван за антитворчески дейности. Дори сред тях да има познавачи на изкуство, те са поставени в позиция, от която не биха могли да променят артистичната сцена. Последната надежда са училищата по изкуства, но и там действат същите механизми. Ограничените средства за творчество на преподавателите и учениците водят обикновено до посредствени резултати или до недостатъчна популярност на трудно постигнатите творчески резултати. Това е първата стъпка в „пропадането” на творческото „АЗ” .
Ако се чувствате омерзени от този факт, то това е и първата стъпка към осъзнаването на тежката зависимост от изкуство, в която сте изпаднали. В случай, че не желаете да пренебрегнете собствените си философски и артистични търсения можете да емигрирате (по-точния термин е „евакуирате”). Но това не винаги е възможно, а дори да го направите не е сигурно, че можете да попаднете в необходимата среда. Пример в тази посока е българския писател, журналист и дисидент Георги Марков. Той напуска България през 1969 г. , която в този период е управлявана от комунистически режим ( и днес, 2013 г. агенти от тайните служби на този режим са в управлението на различни политически партии). Марков работи като журналист за водещи радиостанции като: „Би Би Си”, „Свободна Европа” и „Дойче Веле”. На 7 септември 1978 г. срещу него е извършен атентат, в следствие на който той умира. В историята този атентат остава с названието „български чадър”, по използвания за извършване на убийството инструмент – чадър с вграден механизъм за изстрелване на миниатюрни куршуми, съдържащи отровата Рицин. Георги Марков, една година по-рано, изпраща писмо до своя приятел журналист от „Свободна Европа” Димитър Бочев. Писмото става известно за широката публика едва през 2013 г. в него пише:
„Все повече ме смайва впечатлението, че истинската болест на нашето време не е нито комунизмът, нито капитализмът, нито тероризмът, нито каквито и да са революционни и контрареволюционни евангелия, а главно (може би дори единствено) това мръсничко, подличко, егоистично добре маскирано, добре гарнирано чувство да си осигуриш твоето живуркане, като се присламчиш към някой октопод, който има нужда от тебе да му чистиш пипалата.
Все по-силно съм убеден, че светът съвсем не се дели на добри и лоши хора, на леви или десни, на вярващи или невярващи, а главното деление, което има значение за нас, е на хора, които могат, и на хора, които не могат. С други думи – на творци и на паразити…
… Знам, че въпросът ти е естествено – А ЗАКЪДЕ СМЕ НИЕ? КАКВО ДА ПРАВИМ НИЕ? Най глупавото би било да се лъжем, че нещата не са такива, каквито са. Най-непростимото би било да се гръмнем. Отговорът е много прост – ние трябва да продължаваме да бъдем точно това, което сме били – луди. Защото това е формата на живот, която най-добре ни приляга, защото ние сме родени за нея и защото е най-висша привилегия на природата – ДА НЕ БЪДЕШ КАТО ТЯХ. И струва ми се, че цялата красота на живота, че ако щеш целият му смисъл (нали красотата е смисъл), като че е заложен в лудостта на лудите. Всичко наистина голямо и красиво, което и природата и хората са създали досега, е изблик на тази лудост, която според мен е самата същност на МОЖЕНЕТО.” (писмото е открито от Иван Ценов и е публикувано във в. Преса, брой 201 (552) от 26 юли 2013, със съгласието на Димитър Бочев)
Очевиден е фактът, че в среда, в която разполагаш с повече средства (какъвто е случаят с Марков в Лондон), творецът може да бъде неудовлетворен, но за разлика от своя колега, работещ във финансово бедно място, то поне може да си плати сметките. Ако избирате да самофинансирате новата си изложба или книга, вместо да купите нов автомобил, то вие сте ПРИСТРАСТЕН. Следващата стъпка е да не можете да си купите храна, защото продажбата на изкуството, което сте създали е невъзможно. В икономически бедна страна е ясно, че има малцина колекционери на произведения и меценати, които имат за цел да разширят границите на понятието изкуство. Така че желанието да творите може да ви убие бавно и мъчително.