Второ издание – Художествена галерия – Стара Загора
Откриване: 19.06.2024 г.
Проект „Homo Vespertilio” – Валентин Сабинов, Рада Дончева,Стела Караилиева;
Проект „Интенция за антивещ” – Богомил Иванов, Илина Пенева, Момчил Енчев, Стефан Василев.
Идеята за калейдоскопичността е в пълно съответствие с риториката на метамодернизма. Чрез пряка аналогия с калейдоскоп се залага възглед за изследване на красивото. Оптическият уред за наблюдение на красиви форми в нашия случай е радикално различен от познатия тубус с огледална система и цветни стъкла. Тук „красиво“ е понятие, което е в състояние на реконструкция, следваща постмодернистката деконструкция, динамизирана в калейдоскопа на съвремието.
Вместо да се придържаме към утвърдената естетическа категория за красивото, ние извеждаме дискусията в ново поле. За нас красивото е състояние на „научно-поетичен синтез“ – термин, който заемаме от манифеста на Люк Търнар. Посочената формулировка е възможност да развием идеята като скъсаме с естетическото разбиране за красиво, изведено от Кант, и да се обърнем към динамично развиващи се дисциплини като невроестетика /1 или радикалната енактивна естетика /2. Посочените примери могат да се допълнят и със соматичната естетика. Въпреки че изброените дисциплини са конкурентни помежду си възгледи, ние откриваме споделена зона между тях. Общото може да бъде определено като взаимодействие между биологичната невронна мрежа, цялото човешко тяло, мозъчните центрове и разширеното към средата съзнание, които стават (в взаимно случване) неделима част от възприятията ни за красивото и грозното. Красивото в изкуството не е непременно „това, което се представя без понятия като обект на всеобщо удоволствие“ /3 по думите на Кант, а е невронен импулс в мозъчните центрове, които съвпадат със стимулацията, породена от неща (образи, предмети, действия), с които искаме да се свържем. Неща, реални или въображаеми, които са част от нас, неделими от въплътеното в средата съзнание, през и чрез телата. Казаното тук не може да се разбира еднозначно. Именно метамодернизма задава структура на чувството, което е колебание между позитив и негатив. Поради това в изложбата са представени произведения, които могат да бъдат възприети и от ракурса на некрасивото и заплахата. Усещанията и чувствата принадлежат към строго индивидуалните човешки взаимодействия със света. Поради това е необходимо да дискутираме линията на свързване от единичното към общото и обратно. Търсената връзка може да се онагледи с поредицата: индивид – група индивиди – общество. Обикновено подхождаме към посочения проблем холистично, с други думи – наблюдаваме обществото, вместо отделните му представители. Но в настоящата концепция се придържаме към атомистичен модел4, при който от съществено значение са отделните монади (индивиди, личности, субекти и обекти). В този контекст италианският философ Джорджо Агамбен дава ясно определение за подобно състояние, отнасящо се до отделния индивид. Той казва, че: „Ние сме заедно и най-близко един до друг, но между нас не съществува някакво учленяване или отношение, което да ни съединява; ние сме съединени един с друг във формата на нашето биване сами5”.
Като вземем повод от думите на Агамбен, можем да конструираме идейния апарат на „Метарезерви 2024“. Биването сам при себе си предполага възможността за докосване до другите и до нещата от нов порядък. Празнината между докосващия и докосваното във физически и мисловен план, поражда необходимостта активно да съзерцаваме дистанцията, междината, или с други думи, конкретното празно място, в което се случва контакта. Това е хармонична противопоставеност между състоянията на „аз обитавам себе си“, „ти не си сам“, „аз съм част от множество“, „моят аз се размива в другите“, „обществото ме десубективира“, „аз обитавам себе си, но знам че не съм сам“, „другите обитават себе си като мен“, „всички са сами в себе си“. Активното възприятие на празнината такава, каквато тя е или такава, каквато е възможно да бъде, поражда сложно противоречиво чувство, при което всеки нюанс на емоцията се колебае между страха и възторжената увереност. Разликите са едва доловими, но винаги наситени. Създаването на контакт между творци, произведения и институции на изкуството е хармонизиране на индивидуалното различие, а в настоящия случаи и различно възприятие на междинните зони между тях. Пряк аналог на заявената позиция откриваме в манифеста на метамодернизма на Люк Търнар: „Художественото творчество зависи от възникването или разкриването на различията в него. Афектът в своя зенит е непосредственото преживяване на различието само по себе си.” /6 Разкриването е и разкриване на празнината, която сама по себе си е потенциална и/или актуална контактна зона.
Ако се върнем към метафората за калейдоскопа, можем да схванем ясно идеята за „наситеността“ на празнината. Именно чрез калейдоскопичното отражение на съществуващото получаваме сложна оптична картина от симетрични, огледални образи, които сами по себе си са „празни места“. Оптично активните празнини създават цялостни картини. За разлика от калейдоскопа, махалото описва траектории, които показват дистанцията между пиковете на движението. Животът сам по себе си не ни дава възможност да мислим за действията си като за махало. Той е по-скоро непрестанно движещ се калейдоскоп, в който попада гледната точка на собствената ни представа за нещата, отразени от представата ни за самите нас.
Какво разполагаме в калейдоскопа: фрагменти от въплътеното съзнание на артистите в средата, каквито са самите произведения; части от процесно ориентирани групови действия, които са отдалечени времево от настоящия момент; целенасочени акумулации на пространствени и физически елементи; повторяеми визуални шаблони, които могат да бъдат тълкувани различно; технологични взаимодействия с физическата среда и технологични симулации на въображаеми светове; следи от несъзнателни намеси и целенасочени действия в публични места; артистични начини на тълкуване на политически и икономически процеси.
Идеята за калейдоскопа е идея за вариациите и модалните трансформации както на единичното, така и на сбора от отделени и дистанцирани части. За да потвърдим казаното, отново се позоваваме на Агамбен. Според него „отделното съществуване – модусът – не е нито субстанция, нито точно определен факт, а безкрайна серия от модални осцилации, чрез които субстанцията всеки път конституира самата себе си и се изразява“ /7. В настоящата изложба се търси видимостта на специфично конструирана контактна зона между съвременния човек и света, включително и неговата технологична среда. От гледна точка на „Метарезерви 2024“, основна тема остава човека – неговата сетивност, начините му на свързване със света и другите в непрестанно изменящи се условия. Спецификата е във фокусираното внимание към силата на празнините, дистанциите, паузите, липсващите елементи или местата, в които осцилацията (колебанието) на съществуващото бива изразено. Извън погледа на зрителя в калейдоскопа, който е насочен към изложбата в ХГ – Стара Загора, остават автоматизмът и несъзнателното. Но в това външно пространство няма вакуум, а плътна среда от сплетени телесни и технологични действия и взаимодействия. Частица от тях кристализира в „Био-автоматизъм/ техно-автоматизъм, AI – автоматизъм“, паралелна програма на „Метарезерви 2024“, проведена през месец април в град Велико Търново.
1. Zeki, Semir & Bao, Yan & Pöppel, Ernst. (2020). Neuroaesthetics: The art, science, and brain triptych. PsyCh journal. 9. 427-428. 10.1002/pchj.383.
2. Hutto, D.D. (2015). Enactive Aesthetics: Philosophical Reflections on Artful Minds. In: Scarinzi, A. (eds) Aesthetics and the Embodied Mind: Beyond Art Theory and the Cartesian Mind-Body Dichotomy. Contributions To Phenomenology, vol 73. Springer, Dordrecht. https://doi.org/10.1007/978-94-017-9379-7_13
3. Кант, И. Критика на способността за съждение, Издателство на БАН, 1993, с. 86
4. Totlyakov, Atanas Dimitrov. 2023. “A Contemporary Atomistic Model of Art—A First-Person Introspection of the Artistic Process” Arts 12, no. 4: 128. https://doi.org/10.3390/arts12040128
5. Агамбен, Д. Употребата на телата, ИК Критика и Хуманизъм, 2024, с. 379
6. Luke Turner, The Metamodernist Manifesto, 2011
7. Агамбен, Д. Употребата на телата, ИК Критика и Хуманизъм, 2024, с. 281
Инсталация – алуминий, полиестерна смола, плексиглас
Вариращи размери
РММА (плексиглас), дигитален печат върху хартия, фотография
2 бр. изображения в кутия, всяко с размери: 91,8/63,7/7см.а
Обект, фотография, дигитален печат върху хартия, паус, маркер, пено-PVC, ПДЧ, текст.
Размери: 50/70/13см
Български павилион част от 59-ото издание на Международната изложба за изкуство „La Biennale di Venezia“
Рисунка с цветни моливи на хартия с неволна намеса от лице
100 см /100 см /20 см
Кинетична инсталация – дърво, метал, електромеханично задвижвани елементи, микроконтролерна развойна платка с отворен код /АРДУИНО/ и драйвер, регулиращ движението на стъпковите мотори, дисбалансиращи основния обект в хоризонтала.
Размери: основен обект – 500/50/5 см; допълнителна крепяща конзола – варираща височина.
Авторско издание – меки корици, 20 стр., дигитален печат, р-р: 15/23 см
Тираж: 10+3AP, 2023
Инсталация – дигитален печат, PVC фолио, анонимен текст от безплатен бюлетин „Разумът говори“ – написан от човек, AI-генерирано изображение (р-р: 300/158 см) тип text-to-image, text prompt: “Бог не греши и не се шегува”, date: 13.04.2023
Вариращи инсталационни размери
от латински: “Човек – прилеп” – късометражен филм, документална фикция
Времетраене 04:32 m
На снимките: Богомил Иванов, Илина Пенева, Стефан Василев
дигитален печат, полимерна плоскост
100/120 см
фотограф: Нуркан Нуф