ремето е обект на интерес от страна на различни науки и изкуства – физика, философия, поезия, музика, кино, изобразителни изкуства. Определение на понятието, което да удовлетворява всички тези области няма. Времето е измерение на промяната. Материята съществува едновременно в пространството и времето, а човешкият мозък има способността да възприема нещата подредени в пространството и следващи едно след друго във времето.
Времето е основно понятие във физиката. С него се измерва продължителността и последователността на състоянията и събитията. За да бъде отчетено, се взема някаква периодична последователност, която става еталон – например фази на луната и т.н. Има две основни виждания за времето в исторически план. Първото е на Исак Нютон, който твърди, че времето е непрекъсната величина и тече еднакво за всички наблюдатели. Той го разглежда като „абсолютно“ или като „съществуващо само по себе си”, отделно от пространството, материалните обекти и техните пространствени взаимовръзки.
Представите за време-пространство се променят след откриването на константната скорост на светлината от Алберт Айнщайн. Той излага теорията, че времето тече различно за наблюдателите, ако те са в движение един спрямо друг и, че събитията, които са едновременни в една отправна система не е задължително да са едновременни в друга отправна система, намираща се в движение по отношение на първата. В тази теория пространството и времето губят своята самостоятелност и стават страни на единния пространствено-времеви континиум. Три години след създаването на „специалната теория на относителността“ Херман Минковски прави геометрична интерпретация на разглежданото от нея пространство-време. Той представя четиримерното неевклидово пространство чрез координатна система, която има три пространствени и една времева координати. Във философията мненията относно времето също се разделят на две. Според Исак Нютон времето е измерение, в което събитията се случват последователно и то е част от фундаменталната структура на вселената. А според Кант и Лайбниц пространството и времето не съществуват сами по себе си. Кант твърди, че времето е интелектуална концепция, която позволява на хората да проследяват, сравняват и подреждат събитията и тяхната продължителност. Той казва още, че то ни дава възможност да сравняваме движението на различни обекти.
В кинетичните изкуства (кино, музика, танц, поезия и т.н.) времето съществува реално. При тях отделните моменти се разкриват последователно един след друг, което води до протяжност във времето.
При пластичните изкуства различните моменти се разкриват едновременно, а изобразеното е синтезирана последователност на действието. В Ренесанса е битувало схващането, че концептуалното време в произведението на изкуството е един миг, което би означавало и разглеждането му да трае също толкова. Звучи като противоречие да се изобразява времевия поток с пространствени форми, които не се променят, но всъщност времето съществува в много по концентрирана форма в неподвижните обекти. От друга страна липсата на време (скоростта) води до унищожаване на детайлите на обектите. Синтезираното време, което е кодирано в произведението води до определена протяжност при възприемането му. Времето в пластичните изкуства може да се разглежда като субективно „образно време“, което се различава съществено от абстрактното време. При процеса на възприятие (анализа) на формата от страна на зрителя, пространствените характеристики се преобразуват във времеви. Във всяко произведение би могло да се направи анализ на пространствено-времевите координати и тяхната връзка. По принцип всяка нова координата променя качествено пространството. Логичната последователност при усложняване на пространството е следната: права-равнина-обем-време. Правата е обект с едно измерение. Следва двумерната равнина, която е качествено нов обект. Тримерността добавя ново качество – обем, а възможността да се определи произволна пространствено-времева точка се дава от четвъртото измерение – времето.
Проблемът за времето в изкуството и по-специално в иконичните изображения може да се разглежда в различни аспекти и планове. Историческото време или епохата, в която се развива действието е един от плановете. Изобразеното астрономично време (различни моменти от денонощието, определен сезон, буря или тихо време и т.н.) има важна роля при предаване на емоционални състояния. Времето, необходимо на автора да реализира художествената творба, е друг аспект, който може да бъде разгледан. То е кодирано в експресивния заряд на произведението. Вложените различни темп и динамика на линиите и петната води до различно въздействие. Авторовото време е в пряка връзка и с един друг аспект. Това е времето, за което зрителят възприема произведението. То е заложено в композицията. Отделните части на изображението се възприемат в определена последователност, като продължителността е различна. Зрителят възприема сюжета, вида композиция, ритъма и взаимодействащите си основни маси и техния цвят, като за този процес е нужно време. То действа равностойно с останалите елементи на композицията. Мащабните фризове не допускат едновременно разглеждане на всички части, което предполага движение на зрителя и повече време за възприемане. Скулптурата също изисква движение от страна на възприемащия. Полученото впечатление е синтезиран образ от всички гледни точки. При други произведения цялото съдържание се разкрива мигновено. Различното времетраене при възприятието може да бъде разгледано и при всеки елемент на композицията. Кривата или начупена линия изискват повече време за проследяване от времето необходимо за възприемане на права със същата дължина. Пространствената дълбочина в произведението също има времево влияние. Съществува последователност при разглеждането на пространствените планове, което прави разглеждането по-дълго или по-кратко.
Относителността на времето в пластичните изкуства се определя от плътността и наситеността на определен момент. Образното време и образното пространство в произведението са нееднородни. Със сетивата си ние възприемаме движението на материята пространствено и времево. Времето получава пространствен аналог когато има движение. При древните цивилизации е имало концепция за „колело на времето“, която разглежда времето като циклично състояние от повтарящи се събития. Изобразяването на периодични събития или периодични движения също създава усещане за време. Динамиката, движението и ритъмът носят времева продължителност. При иконичните изображения динамиката се създава от напрежението, съществуващо в елементите, модифицирано от напреженията на основата. Движението е преход от едно към друго положение в някакъв период от време, а ритъмът организира движението във времето и включва повторение на определен елемент. Мултиплицирането създава ритъм и е често използван метод за представянето на образа в движение. За да не остане формално изобразеното действие само регистриран факт, художниците използват съединяване на две фази (разновременни моменти) от акта на движение, което прави действието последователно. Потенциал за движение съществува и при светлината, която е непостоянна. Такъв потенциал може да бъде заложен и в продължителността на действието, породено от сюжетната ситуация.
През различните епохи отношението към времето в пластичните изкуства е различно. В изкуството на древните цивилизации на Шумер и Египет няма единство на място и действие (време). Това единствено е достигнато през класическия гръцки период. Разбирането за времето като ритмичен поток се налага през Средновековието. В изкуството през този период най-често използваният композиционен вариант е този, при който разгръщането е в едно направление, подобно редуването на писмени знаци. Използвайки средствата на разказа, авторите от тази епоха разполагат на една основа няколко събития или действия, обединени във времева последователност. През Ренесанса отново се въвежда синтез в изображението – в едно пространство се случва едно събитие. В динамичната концепция на Барока плановото представяне е заменено от движение в дълбочина, изобразените действия се случват едновременно, а не последователно. Освен протяжност (последователност в случването на събитията), времето притежава и друга характеристика – обем, т.е. събитията могат да се случват едновременно. Резките светлинни контрасти, ракурсите и бързото съкращаване на контрастите също водят до търсената динамика.
Теорията на относителността променя основно представата за времето и в изкуството.
В произведенията си импресионистите се интересуват от непрекъснатата променливост, пряко включвайки времето. Образът е синтез от последователно наслагващи се мигове.
Произведенията на кубистите са с изявена времева структура. Вместо в ракурс предметите са представени като сбор от плоски проекции на различните страни, което предполага подвижна гледна точка, т.е. времето за обхождането на обектите е кодирано в картината.
Интересно схващане за времето в изкуството имат Казимир Малевич и Пиет Мондриан. Тяхната цел е не да моделират пространството в картината, а да премоделират това извън нея, навлизайки в пространството на зрителя. Зрителят участва като съавтор и неговата мобилна гледна точка има определящо значение. Времето в картината става неограничено. Времевият поток е концентриран в един-единствен миг, който се превръща в своята противоположност – вечност. В „Черен квадрат“ на Малевич равнините на квадрата и на материалната основа съвпадат и се явяват задна граница на пространството, т.е. то е изнесено пред картината, включвайки възприемащия.
Футуристите разлагат движението на съставните му части, за да постигнат динамични състояния, развиващи се във времето.
При кинетичната скулптура както пространството, така и времето са реални. Акцентът е изместен от изобразяване на движението към реалното му провокиране. Това налага нов вид перспектива – кинетичната. Активната роля на зрителя, неговата динамична позиция, множеството гледни точки, както и реалното движение в скулптурата прави синтеза между време и пространство пълен.