Настоящата изложба в ХГ „Елена Карамихайлова“ в гр. Шумен е своеобразен финален етап от проекта, продължен и обогатен с нови произведения. Творбите в експозицията отразяват индивидуалния коментар и артистична интерпретация на всеки от участниците върху темата „Въздух, светлина, свят като газ под налягане“. Поставена като отправна точка, тя предполага широк диапазон на тълкуване и анализ в концептуален и философски аспекти. В някои произведения прозира неприкритата и болезнената откровеност на психологически самоанализ на своите автори; Други базират своята концепция върху трансформация и реконструкция на реалността чрез провиждането и изграждането на възможно дистопично битие.Въпреки на пръв поглед разнопосочните концепции в едно колективно представяне, в изложбата разпознаваме свързващи линии: Артистът поставя и изследва себе си и своето място в настоящата реалност (пространствено-физическа, социо-културна, емоционално-психологическа и др.), както и константния проблем за механизмите на свързване (или невъзможността за такова) с другите индивиди. Това задава и характера на по-голяма част от творбите като рефлексивни/отворени и дискусионни – те не са просто красиви изображения и обекти, заключени в момента на съзерцание, а изискват, очакват и настояват за рефлексия; задават въпроси, предизвикват продължение на самите себе си.

Подобен естествено развил се, неумишлено търсен подход сред (сравнително младите) артисти не е случаен. Една от ключовите фигури на френския персонализъм Емануел Муние анализира характеристиките на личността и казва, че тя е в непрекъснато движение и присъствие към другите (личности) и света. Те не я ограничават, напротив – тя съществува и се познава благодарение на тях. Припомня защо: „…първоначалният опит на личността е „опитът на второто лице. „Ти“ – и в него „ние“ предхожда „аз“ или поне го съпровожда.“ Той пояснява, че в случаи на нарушаване или загуба на комуникация личността губи себе си: „…всички лудости са провала на отношението с другия – alter става alienus, аз ставам, на свой ред чужд на самия себе си“. По тази причина, Муние дефинира личността като комуникабилна и според него тя съществува единствено като такава.1

Ето защо заглавия в изложбата („Това не съм Аз?“, „ние сме (we are)“ „Sinshine; или това, което светлината скрива“), както и интерактивните и рефлексивни елементи в някои произведения са логичната и адекватна позиция на артисти, които търсят, откриват, разкриват себе си чрез/пред другите и света.

Широкият спектър, в който се разгръщат гледните точки, предполага и динамичното позициониране на различни медии и подходи в експозицията. В едно пространство си взаимодействат живопис и рисунка в полето на концептуалното, фотография, текст, видео, трансформирани готови обекти, обекти с инсталационен характер, такива с интерактивен елемент и др. Тази хомогенна среда на колаборации е предизвикана и присъща за същността на интермедия – отворено поле за артистични жестове.

Екатерина Иванова